От любов към хляба

Никога не съм обичала хляба. Може би освен онзи, тип Стара Загора, който дълго време бях убедена, че го карат от едноименния град и бях винаги потресена как успява да остане топъл след дългия път. Беше страхотен! Мек, топъл, миришещ на хрупкава коричка и пухкава вътрешност. Не можех да го дочакам вкъщи, затова винаги ходех с баща си до пекарнището (вместо сладка малка френска пекарна, за да е напълно идилично началото ми, но уви). Гигантско хале, с още по-гигантски опашки. Първите минути на този фамозен хляб са от жизнено значение, тогава е истинската благодат. Чакането си струваше. Дзенът на прехода.

Да, май съм го обичала. Сигурно съм обичала и други, не смятам себе си за моногамна в аферите си с хляба, но определено връзките са били краткотрайни, повърхностни и незапонящи се. Никога не е бил мой тип. Пък и винаги съм го смятала за вреден.  И аз не знам точно защо. После ходи обяснявай, че не вярваш в бабини деветини. Защото хлябът има потенциала да бъде много добър любовник, който даже е полезен. Колко любовника могат да се похвалят с това?

От много отдавна не ям бял хляб. Малкото ми афери, които са безкрайно неемоционални, са с черния хляб. Защото казват, че е полезен. Интересувала съм се защо е така, но винаги по-натежаващото в решенията ми е било сляпата вяра в разбиращите, а не в добре проучените научни данни. Много по-лесно е да вярваш на някого друг и да го обвиняваш, ако е сбъркал, отколкото да поемеш отговорността за собствените си решения. Но без излишно философстване. Ядях черен хляб, защото вярвах, че е добро нещо за мен. Както флосването на зъбите, яденето на ябълки и ученето на урока по природознание. Колко и за какво помагат те, е тема на друг разговор (да, много го обичам този израз).

Но освен че ядях черен хляб, така и не го ядях. Отбягвах го. Като да харесваш някого, но да не искаш да си признаеш. Правиш се на недостъпна. Обектът на желанието ти е интересен, но егото те пази. И така докато не се обясниш в любов. Или на теб не ти се обяснят. Защото иначе няма смисъл.

Черният хляб ми се обясни в любов преди два месеца. Или пък аз на него. Диетоложката в болницата каза, че е време да забравя разделното хранене. Таковата без хляб. Препоръча ми да го разлюбя (сякаш някога съм го обичала) за новата си любов – марка хляб, която засега няма да споменавам. И аз като един послушен диабетик я и послушaх. Беше брак по сметка. Няколко седмици по-късно случайно прочетох, че въпросната марка хляб спонсорира въпросната диетоложка да обучава хората в здраволсовно хранене из ширините на България. Хм.

Фаст форуърд, че идва кулминацията. Днес Активни потребители публикуваха резултати от детайлно изследване на 12 марки диетичен хляб. Изследвали ги колко са диетични всъщност. И се оказало, че не са особено, въпреки че чинно са си написали, че са. Захар, сол и, моля за внимание, КАФЕ – черничкото в „черния хляб“, колкото искаш. Фибрите (онуй, заради което специалистите казват, че черният хляб е хубаво нещо) са се загубили в печенето или пък в превода, въпрос на гледна точка. От 12те диетични хляба, този за диабетици бил с най-високи нива на захар. После защо ми била висока захарта. Да, лошите момчета, така правят. Коментарът е излишен.

Развръзката се крие там, където Вера и Крис ми подариха домашна пекарна. Може би е време да престана да търся извинения защо да не я употребявам и да започна своята малка сладка френска пекарничка. Дори и ако е само за собствена употреба, далеч от Париж. Да престана да вярвам на сляпо. Да започна да правя собствената си проекция на онзи идиличен тип Стара Загора и да се влюбя отново. Безметежно, разтърсващо и съкрушително. Печи хляба, яж хляба и обичай хляба.

Хипо* 4:04

Отваряш очи. Тъмно е. Затваряш очи. Отваряш ги пак. Все още е тъмно. Усещаш студената пот. Надигаш се. Сякаш си в центъра на въртележка. Изправяш се. Трепет обзема цялото ти тяло. Все едно си в кошмар. Но не си. Часът е 4:04. Ти си буден. И правиш хипо*. Най-страшния кошмар през нощта, когато не сънуваш.

Дванайсет грама захар по-късно кошмарът е отминал и забравен като на дете, прегърнато от майка си, която го е уверила, че няма чудовища под леглото. Усещането е надрусващо. Ако затихнеш достатъчно, почти можеш да чуеш притока на захарта във вените. „Щастието“ колкото и неуловимо по принцип, те обзема по най-осезаемия на физиологично ниво начин, със скоростта на всеки отделен сърдечен пулс. Ако някога ми се наложи да дефинирам щастието, мисля, че бих се позовала на изпитаното между 4:04 и 4:19 през нощта…

Хипогликемията или на галено хипо*, не е като психозата, няма пик в 4:04 или 4:48, както би казала Сара Кейн. Прекалено ниската кръвна захар в следствие на много инсулин, малко храна, много физическо натоварване или алкохол може да се появи по всяко време в денонощието. Но е особено страшна когато се появи в „нощието“, не в „дено“ частта от израза. Защото тогава е несъзнателна, много ниска и опасна. Може и да не се събудиш. А ако се, трябва да действаш бързо. През деня разбираш веднага, когато мозъчните клетки са гладни за захар. През нощта това се случва със сериозно закъснение. А когато те са гладни стават много непослушни и невъзпитани.

Казват, че да имаш диабет е като да си постоянният шофьор в колата. Няма лежерно возене, унесено придремване и замечтано реене в хоризонта. Ти караш. Ти определяш какво се случва. Ти си под контрол. Никой съзнателен шофьор не би карал със затворени очи. Но аз затварям очите си за поне 8 часа всяко денонощие. Не е ли парадокс?

Ако можех да направя едно обещание пред себе си за Нова Година, нощ без хипо би било то. Защото другите неща вече съм си ги обещала без да е 31 декември. Здравословното ядене, йогата, медитацията, упражненията, алармите за инсулин са сред онези задължителни правила, които трябваше да науча в моя правилник за движения по пътищата. Нямам лукса те да остават просто на хартия преди поредната нова година в очакване на катарзиса, който да ги превърне в действие. С риск да се повторя, липсата на този лукс е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. С нощните хипота е по-сложно, предизвикателство, което заслужава да се впише като обещание за Нова Година. Заедно с флосването на зъбите, карането на сноуборд, скачането с бънджи и изучаването на изкуството да си тъпигьоз от време на време.

Хипото може да се превърне в психоза. Идеята за него. Мога да си обещая да не получавам нощни хипогликемии. Но не обичам да давам обещания, които не мога да спазвам. Това, което мога да си обещая, е да не се психирам от нощните хипогликемии. Така както не трябва да се психирам от диабета. Защото бучките дебнат отвсякъде… особено тези от захар. Дори и в 4:04

 

 

Бучка Преходност

Не обичам клишетата. „Това, което не те убива, те прави по-силен.“ Не обичам клишетата, защото са прекалено универсални, а аз в универсални истини не вярвам. Генерализират, повтарят се, убиват креативността и търсенето извън рамките. И все пак, това, което наистина не те убива, те прави по-силен. Няма как иначе. Няма смисъл. Човек трябва да се развива, а предизвикатекствата са най-добрият катализатор за това.

Диабетът не е болест. Диабетът е предизвикателство. Предизвикателсво да живееш тук и сега. Само истински силните хора могат да живеят тук и сега. Защото животът е истински само тук и сега. Всичко друго е преходно. Ниската захар, високата захар, нормалната захар, шоколада, ябълката, сандвича, инсулина, ендокринолога, книгата, филма, емоцията, депресията, тъгата, зимата, лятото, деня, нощта. Идват, изпитваме ги, за един, два или три момента ни разтърсват по свой си начин, изпращаме ги и те си заминават. И това е най-страхотното нещо.

Може би някой ден ще има някакви усложнения, но никой не знае кога и е безсмислено да седим да чакаме Годо. Защото Годо е проекция на собственото ни съзнание, която създава очаквания, разочарования и неудовлетвореност. Животът е преходен и така или иначе приключва. Със или без диабет. Със или без усложнения. Със или без наситени тук и сега.

Усложненията са напомняне колко е важно да се живее тук и сега, без планове, без извинения, не с поглед в необозримото бъдеще, което е станало по-неубозримо от всякога. Може би с диабета по-рано ни е подадена кукичката да осъзнаем преходността. Тогава сме късметлии, колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-добре. Толкова по-наситено всичко изведнъж става. Защото трае точно, колкото трябва. Хващането за вещи, хора, емоции, изживявания, които след малко няма да ги има, колкото и да ни се иска да не е така, е безсмислено. Казват, че на психологическо ниво, диабетът е болест на хората, които имат нужда от прекалено много контрол. Ако има доза истина за всеки един от нас, то тогава определено трябва да се пуснем на момента. Не безразсъдно, а с пълно осъзнаване.

В Будизма съществуват четири благородни истини. Те се отнасят до смятаната за най-ужасна болест на човечеството – страданието. Според Будизма страдание има, то има причина, има си и край, а към този край има път. Понякога трябва да страдаш и да изстрадаш, за да живееш пълноценно. Тук и сега.

А и както ми е казвала Анна много пъти, никога не знаеш кое е по-близо – утре или следващото прераждане…

Бучка Съпричастност

Сашо ми писа. Сашо няма диабет. Сашо не ме познава. Сашо не познава хора с диабет. Сашо иска да купи кутия тест лентички. С моя помощ, Сашо ще ги подари на Сийка. За Коледа. Не от подаяние или благотворителност. От чиста хуманност и съпричастие.

Първите 24 часа с диабет са най-безумните. Все едно си в първи клас, ама без детинската наивност и любопитство. Всичко е ново и различно и като такова панически страшно. Като да се загубиш в нов град, но без авантюристичната тръпка, че до края на деня ще се намериш.

През моите първи 24 часа се запознах със Сийка. Моят първи ден в отделението по ендокринология, беше нейния преди изписване. Тя е колкото мен и има диабет от 8 години. В болницата беше за профилактични системи с витамини. Касата ги отпуска безплатно само ако са администрирани в болница. Сийка беше от една седмица в болница, единствено и само за 20те минути на ден, в които системата се вливаше във вената й. Сийка не е от София така че нямаше как да си е вкъщи през останалите 23 часа и 40 минути от деня.

Докато повечето хора в болницата звучаха обезкуражени и огнетени, тя носеше една благост, която е може би най-доброто лекарство за неизбежната изгубеност. „Писалката за инсулин не боли, убождането за измерването на кръвната захар също, а за яденето въобще не се притеснявай. Всичко ще бъде наред!“

Тя ми разказа и много други неща, но дори само горните бяха достатъчни, за да почувствам онзи приятен авантюризъм, сякаш губейки се в поредния нов град. В онези първи 24 часа реших да спра да се питам защо ми се е случило. В онези първи 24 часа реших да приема новата си карма и да я опитомя. В онези първи 24 часа спрях да се бунтувам и разбрах, че диабета е едно от най-хубавите неща, които някога са ми се случвали. Преобръща живота по начин, който би бил невъзможен в предишната зацикленост. И аз искам да се възползвам от тази възможност.

Сийка в момента няма работа. Затова искам да й направя този подарък. Или по-точно да помогна на един Дядо Коледа да го сложи под нейната елха. Сашо е съгласен и се надявам, че и Сийка няма да има нищо против.

Не мисля, че има нужда да обяснявам колко значимо е това, което прави Сашо. Както сам ми пише в имейла си, не е богат, но е готов да отдели 50 лева, защото е съпричастен. И се замислих, че колкото и да се плюем едни други, българите всъщност сме изключително съпричастни едни към други. Историята би го потвърдила. В ежедневната си загриженост, разбира се, го забравяме. Иска ми се нашите управници и най-вече Здравната Каса да си го спомнят обаче. И когато преразглеждат проектобюджета за следващата година да се замислят дали 7те милиона (от общо 391 милиона за лекарства) похарчени до август тази година за тест ленти и глюкомери (все още не са излезли данните до декември) са достатъчна съпричастност.

За справка, в България, само болните от Тип 1 (инсулинозависим захарен диабет) имат право на безплатни ленти, онези 150 бройки годишно при възрастните и 1100 бройки при децата и бременните. Поради липса на регистър на болните, никой не знае точно колко пациенти имат Тип 1 и колко имат Тип 2. Така 7те милиона са просто една догадка от страна на Касата. Колко ли тежи бучка съпричастност, гадая си аз на глас?

Бучка Дзен

Затишие след буря –

тя няма какво да каже,

защото в такива моменти

думите са безсилни

и постепенно губят способността си

да нараняват.

Това е Дзен,

твърди тя.

В смисъл – да не ти пука.

Това е стихотворение на поетесата Оля Стоянова, което имах удоволствието да чуя съвсем случайно снощи в Made in Home. От време на време, се кани определен поет, който да сготви нещо вкусно и да прочете някое свое стихотворение. Попадането ми в това изключително приятно местенце беше колкото случайно толкова и не. Явно. Когато стихотворението, по-горе, беше изчетено на глас, за пореден път се убедих, че никога нищо не е случайно.

Изкуството да не ти пука. Ако го владеех това девето изкуство, най-вероятно нямаше да пиша този блог. Тамара, моята съквартирантка в болницата и пенсиониран учител по биология, ми каза един следобед – „Ако бяхме тъпигьози, нямаше да сме тук!“ Приех го като комплимент.

Понякога се замислям обаче дали не съм си била и доза тъпигьоз, защото съм неспособна да съм толкова Дзен, колкото героинята в стихотворението. Ако поставя така нещата явно има и тъпигьози в болницата. Но целта ми далеч не е да оборвам Тамара.

„Не се стресирай за глупости“, все ти казват. И ти си обещаваш да не се. Обаче се. Проблемът със стреса е, че всички знаят колко е вреден, но на опаковката му няма снимка с увредена коронарна артерия или спаружен панкреас. А и да имаше такава снимка, сигурно пак нямаше да се впечатляваме. Защото сме недосегаеми. Стресът не можеш да го пипнеш и да те погнуси, да го помиришеш и да ти засмърди (@vtasheva за разлика от торбите на Била), да го лапнеш и да ти горчи. Толкова е ефимерен, изпълнен със сочен адреналин, че е станал задължителен ингридиент на съвременния амбициозен кариерист. Нещата са изгрозняли до такава степен, че работодателите са научили финни априоми за вкарване на вина у служителите си, които не са стресирани или преработени… Не искам да генерализирам, но не мисля, че и преувеличавам особено.

Джипитата пък пак критикуват. Този път с право. Сред гениалните идеи на бившата здравна министърка е тази за периода на провеждане на годишните изследвания за кръвна захар, триглицериди и HDL-holestorol. При хората на възраст между 18 и 40 години, които не попадат в рискови групи и нямат фамилна обремененост за захарен диабет, предложението на Анна-Мария Борисова е те да се правят на три години. Преразглеждане на въпросната Наредба, не е от приоритетите на новия здравен министър. По тази и други подобни причини Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България е прекратило всички разговори с НЗОК. Точка.

Спорът кой прав, кой крив го оставям за заседателната зала в детската градина (защото там децата се цупят и спират да говорят на другарчетата си). Това, което ме притеснява обаче, е как точно се дефинират тези рискови фактори. Аз нямам семейна обремененост, здрава съм и до преди 6 месеца, когато си направих моите годишни изследвания, имах кръвна захар 6. Преди месец имах 17,8. Въпреки че имах няколко симптома, свързани с диабет, моят лекар до последно мислеше, че си внушавам. За него нямаше логика да съм се разболяла. Но се бях.

Докато бях в ендокринната клиника, която се намира на 13тия етаж на Майчин Дом, веднъж се разминах с Анна-Мария Борисова. Не мисля, че тя дори ме погледна. Преди да стане здравен министър, тя е завеждала Клиниката по тиреоидни и метаболитни костни заболявания, която се намира на същия етаж с клиниката по диабет. През 1982 година пък е писала научния си труд, свързан не с друго, а диабета. Чудя се дали често е отскачала до съседното отделение, за да види кой е там, на колко години е и колко е бил рисков, преди да постъпи по спешност. Като мен. Повечето хора, с които се запознах в болницата бяха първите диабетици в семействата си. Стерсът, който изживяваме сега, никога не е бил толкова висок.

Когато лекарят ми гледаше стойността от 30 милимола кръвна захар след обременяване с  глюкоза, на няколко пъти провери дали това наистина са моите изследвания.

Любопитно ми е – ако бях отишла при личната ми лекарка със стресовата си работа като довод за „рисков фактор“ за развитие диабет, дали тя щеше да ми пусне изследвания? Или щеше да ми каже „Ирина, просто не се стресирай, да не ти пука!“ Защото докато тези рискови фактори не бъдат дефинирани, а на стреса, погледнато сериозно, Дзен-ът ще си остане само в стихотворението на Оля Стоянова.

Всичко, което искам за Коледа, си ти и… тест лентички

Когато бях малка, пишех писма до Дядо Коледа. Не такива дигитални, както днешната челяд, ами такива на хартия и с химикалка. Без спелчек, без backspace, но с много труд, за да ми се разчита грознописа и да съм сигурна, че Дядо Коледа безпроблемно ще разбере какво ми се иска на сърчицето.

След години се е налагало да си разчитам класните на учителката ми по литература и ако трябваше и до Лапландия да ходя, щеше да е тегаво.

Всяка година, майка ми чинно ме завеждаше до Централна Поща и в кутията за чужбински писма пускахме моето запeчaтано и олепено с марки писъмце. То стигаше до Дядо Коледа и явно понеже бях послушно дете, получавах това, което съм си поискала. Вярно е, че не бях и от много нахалните деца.

Един ден разбрах, че Дядо Коледа е много по-близо до мен, отколкото предполагах. Като се замисля сега, може би не е имало нужда толкова да се старя в краснописа си, защото всъщност разчитането на писмата, логистично, щеше да е много по-лесно… Но както и да е, минала история, старанието тогава все ми е донесло нещо добро на по-късен етап. Може би. Та да, разбрах. Предполагам, че като всяко друго дете съм страдала малко и съм си поплакала. Никой не обича най-сладките детски илюзии да бъдат потрoшавани. В това отношение порастването не е много изгодна сделка. Села ви. Драмата беше скоро превъзмогната, спрях да пиша и си казвах на глас какво искам. Понякога го получавах, понякога – не. То иначе нямаше да е сладко.

Като поотраснах още малко, започнах да искам неща, които наистина са големи. Колкото мен или по-големи. Всичко, което искам за Коледа, си ти. Така се пее в една много неизтъркана песничка. И аз така, да не чуя нещо, започнах да си искам едно своебразно „ти“. Съвкупен образ на тийнейджърските ми въжделения. Образ винаги ще се намери. Дали образът се материализира, това е тема на друг пост в друг блог. Но като пораснали деца май наистина за това си мечтаем най-искрено и наивно. И аз като пораснало дете го пожелавам на всеки.

И от Коледа на Коледа стигнахме до 9 декември 2010 година. От няколко дни съм си намислила какво искам за Коледа. Но още не съм посмяла да го поискам на някой Дядо Коледа. От днес следобед пък си имам нов последовател в туитър. Не, не е Дядо Коледа, въпреки че никак не би ме учудило, ако и той си направи или вече си има профил. Последователят ми е с благозвучното име @webuyteststrips. Мисля, че нямам последовател с по-дълго име. Моментът, в който прочетох името, ми стана интересно. Очевидно не е поредната руска тьотка, пък и test strip, това май съм го чувала някъде. Да, на последната ми останала кутийка с тест лентички, най-благородно дадена ми от нейно величество Касата. Преди три седмици се сдобих с три такива плюс най-новата си джаджа в размер ipod nano – глюкомера. И двете предколедно подаръче. Да де, ама за три седмици променливите фактори, отразяващи се на захарта ми бяха достатъчно много и достатъчно разнообразни, за да ликвидирам по-голямата част от подаръка си, така предколедно. За незапознатите, 1 тест лентичка=1 измерена кръвна захар в 1 изваден от контекста момент.

Вманиачена ли съм с това да знам какво се случва с кръвната ми захар, във всеки един момент?Не мисля. Вманиачена съм в това да се познавам. Така ти казват на излизане от болницата, фокусирай се върху себе си, защото болестта ти е строго индивидуална. Ясно, формулите и общите уравнения ги оставям в гимназията с класните работи, дето не ми се разчита почерка. Да де, ама възможните сценарии в един ден от живота ми са безброй. И нямам гаранция какво ще се случи, за да го предвидя. И затова карам на опит-грешка. Колко инсулин, колко храна, колко движение? И тествам грешка ли е, успех ли е. Въпреки че успехът и той е едно преходно нещо. И така 100 употребени от полагащите ми се 150 лентички годишно. А дори още не съм тръгнала на работа. Когато неизвестните и сценариите стават много повече…

Ох, отнесох се! Пък и съм обещала в този блог да не се мрънка. Кой е @webuyteststrips? Това е организация, която се явява посредник между американци, които имат тест лентички в изобилие, гниещи в някой гараж неизполвани и други американци, които не могат да си позволят да си купуват лентички на аптекарска цена. Първата група изпраща своите съвсем годни за употреба тест лентички на @webuyteststrips, които си плащат чинно и за лентичките и за пощенските разходи и ги препродават на по-ниска от пазарната цена на втората група американци. Доколкото видях, цените, които въпросната организация дава за тест лентички, варират между 6 и 14 долара на кутия, в зависимост от марката и количеството ленти. За пощенски разходи реимбурсират между 5 и 20 долара, пак зависи от количеството кутийки. За колко ги продават, на кого, как и колко изкарват от бизнес схемата не става ясно. Дали тест лентичките на първата група са им отпуснати от Medicare, частният им здравен фонд или са си ги купили също не става ясно. Колко е пазарната цена в Америка? Това дори не го проверих. Явно обаче, не са един и двама диабетиците, на които им остава солидно количество тест ленти, за да служи то, хем в помощ на неприлигированите, хем да храни цяла компания.

В България кутия тест ленти с 50 броя струва 50 лева. Левче-кефче е казал българинът. Моят частен здраноосигурителен фонд реимбурсира медикаменти в размер на до 150 лева годишно. Не съм използвала и лев от тях. Когато се обадих да попитам дали вместо лекарства, от които нямам нужда, защото освен диабета съм здрава, могат да ми покрият тест лентите получих краткото, не. Защо така? „Ами тест лентите ви са консуматив, не медикамент. Не може! Ако искате витамини или пък други лекарства, които да ви изпише лекарят ви…“ Благодаря, но ще карам начурел!

Скъпи Дядо Коледа, ние в България си нямаме @webuyteststrips. За това Дядо Коледа, тази година, когато гледаш кой е слушкал и кой не и решаваш кой какъв подарък да получи помисли за моето предложение. Тест лентички – скъп, високотехнологичен, желан и животоспасяващ подарък. Нищо, че не е лекарство. Според последните данни, в България около 600 000 души страдат от диабет. Да познаваш себе си е безценно, за всичко останало има Мастъркард, ще перафразирам една реклама. Дори да не оставиш тест лентички на мен, остави ги на тези, които наистина не могат да си ги позволят и трябва да избират между тях и храна. Ако го направиш, аз ти обещавам някой ден да направя http://webuydiabeticteststrips.com/ и тук. Обещавам да ти оставя и допълнително коледни бисквити, когато дойдеш. Защото аз тази година няма да ям от тях, а ти имаш нужда от захар. Благодаря ти!

Сутрешно кубче захар

В последните няколко седмици обикновенно гушвам компютъра към 9:30 – 10:00. Днес така се получи, че го гушнах още към 8. И първото нещо, което се добра до мен беше статия в dnes.bg с обнадеждаващото заглавие „Хората пак живеят нездравословно. Защо?“ Е, и аз се питам същото. Тъжното е, че в заглавието се крие една толкова изтъркана фраза, че да се зачудим защо сме толкова прости. Съжалявам, но сме. Знаем кое е доброто за нас, но просто съзнателно отказваме да го правим.

По време на форум Храна, Ивелина Иванова от списание Меню разказваше подобна история. Българите много разбираме от здравословна храна и ако ни попиташ кое е здравословно и кое не, си знаем урока за 6. Зеленчуци, плодове, телешко, риба и т.н. Варено, на пара, на скара. Обаче сложиш ли ни пред печката, се развихря една съвсем друга история. Пържено, тлъсто, огромно количество храна се приготвя и погълва. Зеленчуците са си останали на пазара, телешкото най-вероятно пасе някъде, а рибата или плува в собственото ни олио или в някой океан или река. И пак питаме защо. Защо въпреки доказаната вреда на лошата храна, ние продължаваме да си я наливаме във вените и артериите, които се чудят откъде им е дошло?

В природата няма случай, в който живо същество толкова целенасочено да се самоунищожава. Не и така, както го прави човекът. Изобилието на храна, алкохол, цигари и какво ли още не, ни е направило по-уязвими от всякога. Въпреки че в главите ни си мислим, че сме по-неуязвими от всякога. Осем процента от анкетираните, споменати във въпросната статия в dnes.bg, се страхували от диабет. Продължавали да правят каквото правят, но се страхували. Хубаво, те поне се страхуват и може да отидат да се тестват. А всички останали?

Не искам да генерализирам. Има много хора, които се грижат за себе си и правят нещата правилно. Някои достигайки до това сами, други с помощта на някоя и друга болест. Аз съм от втората група. Но поне принадлежа в този параграф, а не в предишните. Затова и не хуля диабета си. Причина и следствие, както се казва в Будизма. Вършила съм, каквото съм вършила и се е случило, каквото се е случило. Истината е, че ми се случи малкото зло, поне аз искам така да вярвам. И вече нямам извиняния да не водя здраволсовния начин на живот, който винаги съм искала.

Личната ми лекарка най-доволно ми заяви, че на Запад не считат диабета за болест. Супер. Ама тука не е на Запад. Годината е почти 2011, а ние продължаваме да гледаме как е там на Запад. И как там концепциите са толкова различни. Да де, ама и там на Запад се хранят нездравословно. И се наливат. И се стресират. Така че всъщност всички сме еднакви. Еднакво прости. На мен ми трябваше удар по главата с чук, за да ми дойде акъла. И сега знам, че аз печеля в уравнението. Но трябваше ли да се стига дотук. При мен, да. А при теб?

Hello world!

Бях убедена, че ще знам за какво да пиша в първото си попълнение на блога. Hello World го казва доста добре, както и About-а разбира се…

Но да обобщим. Току що си намерих извинение да започна блог и да нямам изивинения да не го правя. Имам диабет, новооткрит, което може да се окаже едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. По някакъв катарзисен и животопреусмислящ начин, надявам се.

Това, което ще се опитам да направя тук, освен да давам мнения по въпроси (от това по-абстрактно няма на къде) е да се опитам да хвърля светлина върху това какво е да живееш с тази ултра модерна болест и то без никакъв проблем. Ще давам съвети, когато и както мога и ще следя въпросите и проблемите около заболяването в България. За никого не е новина, че положението не е никак розово с българската здравна система и диабета не е изключение. Ще споделям рецепти, йога практики и техники за овладяване на стреса – нещата, които би трябвало да улесняват и правят по-приятен моя живот и този на другите като мен.

Искаше ми се блога да е на два езика, но за сега ще се придържам към българския. Защото има много хора, които точно тук и сега имат нужда да чуят нещата, които аз имам желание да кажа. Разбира се няма да се ограничавам до теми единствено и само свързани с диабета. Защото светът е голям и банани дебнат отвсякъде (този не-мой tweet беше по повод отварянето на Лидл, но мисля че може и на мен да ми свърши работа, при откриването на блога ми).